2"Кана сюбиги Омортаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието), направи на средата могила. От самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг, кана сюбиги. Нека Бог да го удостои да проживее сто години."
Каменни колони. По тях разчитаме надписи. Някога са се издигали в старопрестолна Плиска, Мадара и из цялата българска земя. Днес ще ги намерим в историческите музеи на България. Те са близо седемдесет на брой. Времето е оставило своя отпечатък върху тях, но ги е пощадило, за да надживеят столетията въпреки превратностите на историята и да разказват...
Преди повече от 11 века, в зората набългарската държава, когато нашите предци все още нямали писмо и четмо, по повелята на хан Омуртаг (814-831) ръцете на вещи каменоделци дълбаят по камъка сказания за войни и мирни дела. Не е лесно да бъдеш „от Бога владетел на земята, гдето си се родил” след величието на хан Крум. Но владетелят Омуртаг съумява да се издигне до висотата на своя баща. След като започва война срещу Византия, той разбира, че подир дългите изтощителни Крумови войни народът се нуждае от отдих. Затова „проводи” пратеници при ромейския император Лъв V и както четем на Сюлейманкьойската колона, „сключиха мир за 30 години”. Годината е 815-а. Върху колоната са били издълбани 11-те глави на мирния договор. До наши дни е оцеляла само горната й част, където откриваме само първите пет. В първата от тях се определят южната и югоизточната граница между двете страни. Във втората и третата му част се урежда положението на славяните. Четвъртата и петата разглеждат условията за размяна на военнопленниците и дезертьорите. По-голям е откупът за висшите военни, докато „за простите войници душа срещу душа”... Може би тази първа крачка към мира е била най-тежка за авторитета на младия владетел, комуто е съдено да остане в историята като Омуртаг-съзидателя.
3Надпис, издълбан върху друга колона, разказва, че при новия византийски император, Михаил ІІ Балба, българските пратеници Цук и брат му пристигат в Константинопол през 820 г. за възобновяване на предишния договор и „направиха писмен мир и се заклеха за вписаните глави във взаимните договори”. По онова време България вече е реална сила на Балканите, простира се зад Дунав и могъщата Византийска империя трябва да се съобразява със северния си съсед.

Мир за тридесет години. Народът може да се отдаде на съзидателен труд. Въздигната е отново опожарената от император Никифор престолнина Плиска. Съградени са т.нар. Омуртагов дворец, голямото езическо капище, битови постройки. Аулът Плиска придобива облика на истински средновековен град. Чаталарският надпис говори за изграждането на аул на река Тича, с дворец, мост и военна твърдина, а Търновският – за преславен дворец на река Дунав.

За мирните добросъседски отношения между Византия и България ще пише и години по-късно хан Маламир, син и приемник на Омуртаг: „... баща ми, владетелят Омуртаг, направи 30-годишен мир и живя добре с гърците”. Но когато на север и северозапад назряват събития, които застрашават границите и целостта на държавата, хан Омуртаг може спокойно да насочи усилията си натам. Омуртаг-миротворецът ще даде път на Омуртаг-воина. Неговата войска е готова да се справи с предизвикателствата. Неслучайно надписи свидетелстват за устройството на българската войска и въоръжението й, за военните чинове.
След успешен поход срещу хазарите в 824 г. окончателно е установена североизточната граница на България по река Днепър. Близо десет лета се проточват опитите на хана по дипломатически път да уреди взаимоотношенията с отцепилите се славянски племена от северозападните краища на страната и да се определят „границите между българи и франки”. Военни походи през 827 и 829 години с „огън и меч” възстановяват българското господство над тези земи. Два възпоменателни надписа – памет на копана Корсис и на зератаркана Негавонис косвено потвърждават гореспоменатите събития. Още десетина мемориални надписа в чест на починали на служба или загинали по време на война „хранени люде” сочат, че вече аристокрацията зависи от благоволението на „кан Сюбиги Омуртаг”. При тържествени случаи той раздавал на своите приближени златни медальони с лика си и златни пръстени, за да му бъдат верни и признателни.
Издълбаните слова на друга колона съобщават, че и в мир, и в бран, „като владее над многото българи и като подчинява враговете си, в качеството си на върховен първожрец Омуртаг не пропуска „да направи жертвоприношение на бога Тангра”, главен бог на прабългарите, за да са спорни и увенчани с успех начинанията му.
Издълбан върху камъка по повелята на хана, този летопис, макар и писан на гръцки или с гръцки букви, е важен исторически извор, защото в него липсва пристрастието на хрониста – чуждоземец.
Неволно напира въпросът: как е изглеждал хан Омуртаг? Ликът му върху двата златни медальона, достигнали до нас, и няколкото миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица не ни казват почти нищо. А може би мадарският конник е самият той? Но истината е една – в ония далечни времена един „варварски владетел” е мислил и действал като ренесансов човек; бил е воин и държавник, дипломат и строител.