АСПАРУХ

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именник на българските канове се казва че е живял 61 години т.е. Аспарух трябва да е роден ок. 639-40 г.
Малко е известно за живота на Аспарух до 671 г. Според историята на волжките българи - Джагфар тарихъ,чиято автентичност се оспорва, той е поставен от баща си начело на племето оногури (уногондури), които живеели на североизток от Азовско море и отбранявали България срещу хазарите. При нахлуването на хазарите през 671 г. силите на Аспарух и на брат му Котраг са разгромени, като оногурите се оттеглят на запад, а утигурите се насочват на север и се установяват в устието на р. Кама. Бат Баян остава в пределите на Велика България, но става васал на Хазарския каган. Джагфар тарихъ разказва, че след смъртта на Кубрат, Аспарух заедно с чичо си Шамбат, се опитва да заеме престола на Велика България, но е разбит от Бат Баян с подкрепата на хазарите, и заедно със своите българи се оттегля към град Бащу (сега Киев). Броят на населението на Мизия по това време също е неизвестен. Аспарух вероятно е преминал реката поне със 20-30,000 прабългари, които го последвали.[4][5][6] Останалите се заселили в дн. Молдавия, като щит срещу хазарите.
Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток към 671 г. Аспарух разполага центъра на владенията си при устието на р. Дунав. В периода 671-680 владенията на България включват земите от р. Днепър – на изток, до Карпатите – на запад (днешна Югоизточна Украйна и Молдова) и части от днешно Влашко, които части били завладени от Аспарух след 671 г.
През този период българите започват ежегодни набези отвъд р. Дунав в територията на Византия, в областите Мизия и Тракия, като първата се намирала се дефакто под контрола на славянските племена живеещи там. Особено голям поход е извършен през 679 г., когато българските войски достигат чак до Адрианопол (Одрин), където са разгромени от византийците.
Фактът, че българите преместват центъра на държавата си до р. Дунав и честите и войнствени набези отвъд нея предизвиква тревога в Цариград, където считали териториите до Дунав за изконно византийски, само временно извън контрола на централното правителство. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в българската държава (преди да се преселят през 600-610 г. отвъд Дунава те били поданици на аварския каган и в този смисъл имало традиции за такива обединения, а освен това била налице и тенденция българските войски трайно да се задържат в Добруджа) провокира и похода на император Константин IV Погонат срещу българите през 680 г.
Реално тази война започва още през 672 г., с нападенията на българите, но до 679 г. се води предимно едностранно, тъй като Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабският халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград между 674 и 678. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха. Първото действие е категоричният разгром на българската армия при Адрианопол през 679 г., с което заплахата за Тракия е отстранена. Впоследствие императорът решава да пренесе действията на север, срещу центъра на българската държава – областта Онгъл, около устието на р. Дунав.
През пролетта на 680 г. ок. 40 хил. византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав и подлага на обсада българската армия в землената цитадела, издигната северно от реката. Отдалечеността и откъснатостта на театъра на военните действия (византийските армии не били минавали Дунава от времето на император Маврикий, преди 80 години, а Мизия била заселена вече с враждебни славяни), трудното снабдяване на армията, постоянните атаки на българските конни отряди и невъзможността да бъде щурмувано укреплението поради нестабилния блатист терен скоро дава да се разбере погрешността на избраната стратегия за похода. Отпътуването на императора за Месемврия, под предлог "лечение от подагра", понижава бойния дух допълнително. В тази обстановка българската армия атакува византийската и ѝ нанася пълно поражение.
През лятото и есента на 680 г. българската армия нахлува и опустошава Тракия, като в късната есен отново разгромява противопоставилата ѝ се византийска войска. Развоят на събитията принуждава визнатийското правителство да поиска мир.
През пролетта на 681 г. в Цариград е сключен и мирният договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия (до р. Искър и без гр. Одесос) (това всъщност било формално, тъй като византийската власт над тези земи била несъществуваща), а България се съгласява да прекрати набезите си отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни.
В годините на тежка криза и заплаха за българската държавност именно Аспарух е човекът, отстоял единството на българите (по онова време – все още крехко), отблъснал всички външни заплахи, разширил територията на държавата, преутвърдил ролята ѝ на европейската политическа сцена. Аспарух е владетелят, считан за основен фактор за стабилизирането и укрепването на и досега съществуващата държава България и неговият принос за последващото 1300 годишно битие на българи и България в този регион е решаващ. По негово време България е значителна европейска сила, отстъпваща само на Византия и Хазария. Армията ѝ наброява общо към 60 хил. войници и води активни военни действия често и на два фронта.